ДЕН 1   Събота 1 Октомври 2011 година.

Цяла нощ не мигнах, развълнуван от събитието което  ми предстоеше - пътуването до незнайни места, непозната култура, нрави и обичаи. Към 4 и 30 сутринта не издържах повече да лежа и станах от топлото легло. Пооправих одеялото с което спах, измих се и започнах да нагласявам багажа в раницата и дисагите. Поприключих с подготовката към 5 и 15 часът и какво ми оставаше, освен да изкарам всичко навън и да го подредя на велосипеда. Сметнах, че  е още рано за старта на пътешествието, но любопитството и неочакваното предизвикаха още по-буйни страсти в мене. Хванах набързо дисагите, малката раничка, палатката, спалния чувал и принадлежности и ги изкарах пред входа на блока. Набързо слязох в мазата да изкарам навън велосипеда, моят първи помощник, и да го натоваря с всичкия товар. Преди това направих бърз тест и преглед на частите и веригата и щом всичко беше наред подредих внимателно багажа. Сложих светлоотразителната жилетка и ръкавиците, като съответно и пуснах мигащия стоп отзад на велосипеда.

   Качих се върху и с бързи темпове се отправих към най-близкия кафе-автомат . Изпих едно кафе набързо. Поех си дълбоко дъх и … само безбрежният път ме очакваше. Поех в посока пети километър ((Шумен) до Нови пазар. Преминавайки покрай квартал Мътница, припръска кратък дъждец, който леко ме разочарова. Но като спрях до едно заведение и влязох вътре се поободрих, като хапнах топла супа с няколко филийки хляб.  Като привърших закуската си, хвърлих набързо един поглед върху картата, за да видя маршрута си.  Излизайки от заведението забелязах, че времето се е оправило а на паркинга до него са се насъбрали тирове, които пътуваха в най-различни посоки. Взех каската и я сложих на главата си, така също и облякох отново жилетката и сложих ръкавиците на ръцете си.  С бързи темпове се качих на велосипеда и поех към Нови пазар. След няколко изкачвания и слизания достигнах и до самия град. Оттам поех в посока село Памукчи, което отстоеше на 4 км. До селото пътя е в средна категория на трудност, но излизайки от него преминаваме вече на по тежката категория - планинска, или по-точно казано стръмен наклон при изкачване. До билото има около 2-3 километра, но след това вече е лесно - надолу, нагоре... Най-емоционалната част от този етап беше в село Изворово. Преди няколко месеца (25.06.2011 г.) преминавайки оттука ме заваля голям дъжд, а сега само припръска леко, което ме принуди малко да почакам и да се посмея на воля. Щом видях, че понамалява облякох дъждобрана, пових дисагите и багажа с найлон и поех към град Добрич. Извън селото обаче дъжда изчезна, а на негово място се появи слънцето, заради което се наложи да спра и да сваля дъждобрана, за да не се спаря и съответно да се изморя по-бързо.  Като бях готов с бързи темпове изкачих малкото баирче, а след него забелязвах почти на всеки 200-300 метра по един ловджия, които пазеше.

    Пристигайки в град Добрич, в 13. 30 часът се радвах на хубаво време с малко облаци и много забързани хора по-улиците.  Градът  е разположен в Дунавската равнина върху Добруджанското плато. Градът е самостоятелна община и административен център на едноименната област. Разположен е по-двата бряга на малката Добричка река (Канлъдере) на 220 м надм. вис.Отстои на 50 км северозаподно от град Варна, на 92 км от град Силистра и на 34 км от град Балчик.

    След разглеждането на града, и престой за почивка до паметника-монумент на хан Аспарух, се отправих в посока към село Йовково и оттам до границата. Този участък от пътя е много приятен и удобен за каране, а и аз за първи път минавах оттук. В близост до пътя, успоредно на него, преминава и жп линията, която свързва двете дунавски страни - България и Румъния.  В град Генерал Тошево спрях за малко провизии, също така и за малка почивка. Поприказвах няколко минути с продавачката от магазина,  като приключихме разговора се разделихме като жената ми пожела "приятно пътуване"! След като се качих на колелото, поех напред към границата. Оставаха ми около 14 км до достигането и. Преминавайки с бърза скорост покрай село Йовково, стигнах неусетно границата. Стигайки там останах приятно изненадан, че тук е много по-спокойно, в сравнение с другите гранични пунктове. Под спокойно имам в предвид, че през този пункт преминават сравнително по-малък поток от коли и камиони. Откакто влязохме в Европейския съюз двета гранични пункта са преместени в един - от българска страна, в смисъл, че българските и румънските граничари се намират на един пункт, а не както преди.

   Влизайки в пункта наште (българските) граничари ме препратиха към съседното гише на  румънските граничари. Те съответно взеха личната ми карта, за да направят проверка. Също така друг граничар провери на око велосипеда ми за незаконни вещи, а може и за друго.  След няколко минути ми върнаха картата и ме пуснаха да мина в Румъния. Преди това обаче реших да си напълня някъде вода. Попитах къде мога да си напълня шишетата, и един от полицаите ме заведе до една чешма в сградата, където набързо отворих шишетата и ги напълних. Придвижих се до  колелото, където за мое учудване стоеше един от румънските граничари, които гледаше велосипеда ми. Сложих бутилките по местата им, и като махнах с ръка на граничарите се отправих към република Румъния.Преминавайки през безмитната зона и няколко завои се озовах на граничния пункт на Румъния, които сега е преместен в българска страна. На това място забелязах на една от стените карта на Румъния, направена декоративно от цимент и вар. Заснех я с фотоапарата, няколко пъти като съответно я и разгледах най-подробно. След като прибрах фотоапарата и се качих на колелото, влязох в страната. Отдалечавайки се от границата, ми направи впечатление, че част от граничната ограда  все още стои на старото си място, а пътят ми напред обсипан с дебела сянка от старите орехи, ми даваше прохлада и спокойствие.

      Слънцето вече залязваше, но времето беше много спокойно - вече не се виждаше и спомен от дъжда, който ме наваля, а само залязващото слънце хвърляше по земята последните си лъчи. В полетата се виждаха хора, които с тракторите изораваха плодородната земя, за да могат да я засеят отново. А от прясно изораната земя се носеше такъв вълшебен аромат, че забравих за всяка неволя и грижа. С плавни темпове преминах през първото село Негру Водъ, Напред преминах още едно село, и след второто реших да си почина от дългия път. Избрах място между селата Топрайсар и Амзача, където зад един храст край пътя разпънах палатката, свалих багажа от велосипеда и влязох да подредя. Като подредих вещите си и позтлай със спалния чувал излязох да завържа колелото за палатката. Приключвайки деня влязох в отново в палатката, запалих газовия котлон и направих топъл чай, който след дълго каране или вървене действа много успокояващо. След като се навечерях, отворих дневника и картата и записвах всичко видяно и преживяно през деня. Неусетно умората ме пребори в девет вечерта заспах в дълбок сън, който също така затвори всички мои сетива и не чувах дори преминаващите коли покрай пътя.